"Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка."
Хосе Гарсия Маркес


     Замисляме ли се често за последните неща в живота ни? За онези мигове, които никога не ще се повторят вече и за които остава само спомен до сетния ни дъх?
Колко врати затваряме всеки ден и колко нови отваряме, колко пъти идваме и колко си отиваме...
Какъв би бил живота ни, ако един ден се събудехме и вече знаехме точната дата и час на края на дните си? Да осъзнаваш смъртността си е най-голямото проклятие, но и най-голямата благословия, която имаме. Защото може би само смъртта осмисля цената на живота...
Много са хората, които знаят предварително неизбежността на края си - дали след седмица, месец или година. Хора, повалени от нелечими болести, в стерилни стаи, без крака и без очи. Хора, за които страдаме, но не осъзнаваме, че те носят най-голямото щастие - познали са болката, но и стойността на живота. Често съжаляваме тези обречени, но може би те съжаляват нас за невежеството, че не ценим нищо, докато не го загубим безвъзвратно. И  живеят истински на прага на смъртта, защото виждат в малките жестове големите отношения между хората, силата на връзките в слабостта да позволиш на другия да опознае сърцето ти. А как живеем ние, щастливците без краен срок,  и дали не допускаме важните неща да преминат през нас без да докоснат душите ни?! Трудно ли е да простиш? Може да нямаш втори шанс както да простиш, така и да бъдеш опростен. Глупаво е да се залъгваме, че когато прощаваме забравяме болката в себе си, тя остава неизбежно скрита в най-дълбоките кътчета на съзнанието и отвреме на време напомня за себе си.  Само човек истински силен по душа е способен да прости и да се усмихва, да вярва  в светлината на другите, докато носи цял живот мрака на изпитаните обиди и предателства.  Но едно е сигурно -  прошката прави тази тъмнина по-светла.  Иронично е колко грижливо се отнасят хората към пресните гробове, повече отколкото са били към тези, лежащи в тях. А гробовете са само студена пръст и камък, с безлично име, изписано отгоре, човекът отдолу е вече само тленна  обвивка. И именно защото е мъртва вече е по-скъпа от всичко. Само когато загубим нещо, то придобива смисъл и осъзнаваме колко ценно и необходимо е било за нас, но може би е късно да си го върнем. Така че грешката, която правим, затръшвайки вратата е непростима и непоправима.  Често най-близките ни хора бършат сълзите ни и са свидетели на най-големите нещастия и най-срамните ни грехопадения, но те са и тези, които не ни карат да плачем.  И не заслужават вратата да заглушава стъпките им навън. Всеки от нас я носи със себи си, от нас зависи кой ще пристъпи прага й, кой ще оставим да остане и кой ще изгоним или допуснем да си тръгне. Дали ще я оставим отворена е въпрос на личен избор.  И ако животът  изпраща любимите ни хора на далечни разстояния, то смъртта ни ги отнема необратимо.
Толкова малко се иска от нас, за да направим другия щастлив - често само една усмивка прави чудеса. Не е нужно да бършем сълзите на другите, иска се само да не ги караме да плачат. Колко прегръдки, колко целувки си спестяваме докато хората, които обичаме затварят  вратата на света ни от другата страна и никога не я отварят отново. Колко лесно ги оставяме да си отидат без да си даваме сметка, че така ги губим завинаги...  А колко по-сладка би била  целувката и колко по-силна прегръдката за сбогом? Просто от време на време трябва да се  замислим дали искаме животът ни да бъде поредица от пропуснати шансове или от сбъднати обещания. По-лесно ли се изпълняват обещания на смъртен одър и по-истински ли са клетвите давани на умиращ?!  Зад вратата е светът такъв, какъвто е - суров, жесток и студен. Свят на изпитания - на волята, на вярата, на любовта, на доверието. Ще преминеш ли невредим всичките?! И ако се провалиш има ли кой да те чака зад вратата?! Има ли някой, който в един поглед да ти дава временно убежище от самотата.... Или пуста е стаята слад прага...  Животът е безкрайна поредица от вероятности и обстоятелства, но никога от случайности. И никакъв бог или предопределение  не можем да виним за изборите, които правим. И оттук натам те стават съдба, такава каквато сме си избрали. Дори най-големите ни нещастия и изпитания може би са следствие точно на тези желания, които сме решили да следваме, колкото и непонятни и ирационални да са те - те са пътят, който трябва да извървим, за да станем това, което сме.  Не затваряй вратата зад гърба на любимите хора -  когато е отворена, още няколко секунди повече може да чуваш отдалечаващите им се стъпки и да се надяваш, че ще се върнат отново.  Не я заключвай с катинари нощем за душите, търсещи подслон. Следващият път, когато затвориш врата може би виждаш човека зад нея за последен път. Може да я затвориш без да се обърнеш, можеш и да останеш там,  дълго вгледан в него . Въпрос на личен избор. От теб зависи!

Утрешният ден не е гарантиран  за никого.
Какъв е света ми днес до теб и какъв би бил утре, когато те няма? 

  

Не гледай назад или погледни с усмивка, защото дори да е имало болка тя е в миналото или ще иде там, а утре ако го има, ще е с розово прекрасно утро и чаша силно кафе. А колко му е нужно на един човек.